Диляна Николова

   Излизам с кучето. То е с нашийник, повод, както си му е редът. Спира на всяко тревно кичурче. На всяка плочка. Бие спирачки и ме гледа отдолу изпод къдравия, черен дълъг бретон.
   Аааа, досадно е в тази жега, особено, ако си тръгнал по работа. Отвързвам го от повода и тръгвам.

   Интересно - свободата, която му дадох, го накара да избере да ме следва без запиране и неотлъчно. И това не е за първи път.

  Колкото повече ограничаваш, контролираш и придърпваш, толкова повече нещата вървят на въпреки. "Пуснеш" ли ги, стига да са твои, стоят/вървят до теб. Без усилия


   "4 Не се старай да придобиеш богатство, Остави се от тая си мисъл.

   5 Хвърляш ли на него очите си, - то го няма! Защото наистина богатството си прави крила, Както орел що лети към небето." (
         Притчи 23

  Мисля, че важи за всяко крайно вкопчване и обсебване от предмет, човек, желание, мечта...

Нека себе си окрилим!